Възниква в Палестина около 30 г. от Новата Ера като подразделение на юдаизма, върху който се поставят основите му и споделя с юдаизма много от свещените си текстове — най-вече еврейската Библия, позната на Християните като Стария завет. (Някои учени асоциират с юдаизма и други източни култове, като например, иранския митраизъм или култа към египетския Бог Озирис.) Като Юдаизма и Исляма, Християнството се класифицира като религия, произхождаща от Авраам (в исляма Ибрахим) поради централното място на патриарха в трите религиозни традиции.
С името „Християнин“ първо са наречени последователите на Християнството в град Антиохия, както е записано в Новия завет в книгата Деяния на апостолите, глава 11, стих 26 (съкр. Деян. 11:26). Първото записано споменаване на термина „Християнство“ е от Игнатии Антиохийски. Първоначално новата религия се разпространява бързо както в Палестина, така и в северна Африка, Мала Азия, Близкия Изток и европейските земи на Римската империя — там главно чрез апостол Павел.

Християните са преследвани от римляните до налагането на Християнството като имперска религия (наравно с езичеството) с Медиоланския едикт от 313 г. на император Константин.

Християните идентифицират Иисус (Исус) с Месията. Титлата Месия идва от еврейската дума (машия) и означава „помазания“, като гръцкият превод (Христос) е първоизточника на българската дума Христос. Християните вярват, че като Месия Иисус е помазан да бъде управник и спасител на евреите и на цялото човечество. С първото Му идване се изпълняват старозаветните пророчества и наближава небесното царство. Християнската концепция за Месия се различава значително от съвременната концепция в юдаизма.

Повечето християни вярват, че Иисус е „истински Бог и истински човек“ (или напълно божествен и напълно човешки, или Богочовек). Иисус става напълно човек във всички аспекти, включително и в морален, преминава през болките и изкушенията на смъртен човек, но въпреки това без да съгреши. Бидейки напълно Бог, Той побеждава смъртта и възкръсва за живот при Възкресението.
Според Nристиянските писания Иисус се ражда от Мария, която е девица. Зачатието става не чрез сексуален акт, а свръхестествено чрез силата на Светия Дух.
За детството на Иисус е малко споменато в каноничните евангелия (Матей, Марко, Лука и Йоан), в които е описано най-вече неговото служене и най-вече последната седмица (наречена Страстна). Библейското повествование на службата на Иисус започва с Кръщението му от Йоан Кръстител и изброява чудесата, които Иисус върши: превръща водата във вино на сватбата в Кана Галилейска, екзорцизъм (изгонване на зли духовни сили) и изцеления на болни. Също се цитират неговите поучения (като проповедта на планината) и е записано избирането на дванадесетте апостоли.

Св.Троица (Триединството на Бога)
Повечето Християни вярват, че Бог е едно вечно същество, което съществува като три отделни, вечни, неразлъчни лица (или по-точния термин е „ипостаси“): Отец, Син и Светия Дух.
От Юдаизма продължава вярването, че има един всемогъщ Бог, който е Създател на вселената и я поддържа в съществувание. На този фон вярата в божествеността на Христос и в божествеността на Светия Дух се изразява в доктрината за Божието триединство (в западната богословска мисъл) или в Св. Троица (в източната богословска мисъл). Според тази доктрина и трите лица (ипостаси) имат едно божествено естество. То не е разделимо, а по-скоро всяко лице притежава това естество. Различията са по произход (не във времеви смисъл) и взаимоотношенията между лицата — Отец е нероден, Синът е вечно роден от Отца, Духът е вечно изхождащ от Отца. Самото свойство на Божието съществувание е да бъде Света Троица. Триединството на Бога трябва да се възприема на различно ниво от неговото единство.
„Роден“ не се отнася за раждането на Иисус от Мария, а за вечно и божествено „раждане“ преди сътворението. Бог-Син е съществувал вечно преди да приеме човешка форма или да се въплъти. При диспута с арианите ортодоксалната формулировка е гласяла, че „не е съществувало време, когато Синът да не е съществувал.“

Спасението

Повечето Християни вярват, че спасението от „греха и смъртта“ е достъпно чрез вяра в Иисус като Спасител поради неговата изкупителна жертва на Кръста, където той „плаща“ за нашите грехове. Приемането на спасението е свързано с оправданието и обикновено се разбира като активност на незаслужената Божия благодат.
Начинът на действие и ефектите на благодатта на Бога се разбират по различен начин от различните традиции. Католицизмът и източното православие учат за необходимостта от взаимна кооперация между свободната воля на човека и благодатта на Бога. Реформаторската теология (най-вече Калвин) отива по-далеч, наблягайки върху зависимостта на човека от благодатта и учейки за пълната поквара на човечеството и неустоимата благодат. При арминиянското схващане пък основата е върху свободата на избора (за спасение), предварителната благодат,  дадена на всички хора, за да повярват, и отново зависимостта на спасението от благодатта на Бога. Различията тук се появяват въз основа на различните възгледи върху първородния грях. (Моля вижте статиите за всеки един отделен исторически клон)

Св. Писание
Християнството почита Библията като вдъхновено от Бог слово. Тя е съставена от две части — Стар завет и Нов завет. Библията е написана от хора, които са вдъхновени от Светия Дух, затова словото е непогрешимото Божие слово. В протестантската традиция се вярва, че Св. Писание съдържа цялата истина, необходима за спасение (Вижте протестантство — Sola scriptura).
Старият завет е съставен от целия еврейски Танакх, въпреки, че в Християнския канон книгите са подредени различно в сравнение с еврейския Стар завет (танакх). Някои от книгите в Танакх са разделени на няколко книги в Християнския канон. Католицизмът и източното православие включват към канона, както книгите от еврейския канон, така и книгите, преведени в превода на седемдесетте книжника (септуагинта) на гръцки език. Тези допълнителни книги се наричат второ-канонични от католическата и православната църкви, а от протестантските църкви -  Старозаветни апокрифи (не трябва да служат за основа на вярата.)
Някои традиции поддържат и други канони. Етиопската Православна Теуахедо църква има два канона — тесен (който е по-обхватен от Библията) и широк, който има още повече книги. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни (понякога позната като Мормонска Църква) поддържа в канона си още три извънбиблейски книги, които се считат за Боговдъхновено слово: Книгата на Мормон, Учения и завети и Скъпоценният Бисер. Гностиците използват голямо количество книги извън ортодоксалния канон, една от които е най-популярна като евангелието според Тома.

Тълкувание на Св.писание
Въпреки че християните са почти напълно съгласни върху съдържанието на Библията, такъв консенсус не съществува по отношение на нейното тълкувание (или по точно екзегесис.) В древността се зараждат две екзегетични школи — александрийска и антиохийска. Представител на александрийската школа е Ориген, който дава на Писанието предимно алегорично значение. Антиохийската школа държи на буквалното тълкувание и на тезата, че други значения могат да се открият, само ако е известно преди това буквалното значение.
Римо-католическото богословие прави разлика между два вида значение на текста: буквално и духовно, последното от което се дели на алегорично, морално и анагогично. Буквалното е значението, предадено чрез думите в Писанието и открито чрез методите на екзегезата по правилата на разумно тълкувание. Алегоричното значение включва типология (като например виждането на прекосяването на Червено море като тип или символ на кръщението). Моралното съдържа етическо учение. Анагогичното съдържа есхатологично учение, имащо значение за вечността и свършека на света. Католическото богословие добавя и други правила за тълкувание, които включват: предписание, че всички други значения на Писанието се базират върху буквалното значение, че историчността на евангелията трябва винаги да се поддържа, че Писанието трябва да се чете като се има предвид живата традиция в самата църква и последно, че задачата за тълкувание е предадена на епископите, които са в общение с наследника на апостол Петър в Рим — Папата.
Много протестанти наблягат върху буквалното значение или историко-граматическия метод, дори до положение, при което отхвърлят всички други знания. Мартин Лутер говори за едно точно и обикновено (несложно) разбиране на Писанието. Други протестанти все още използват типологията като метод. Протестантите смятат, че обикновеният вярващ може да достигне и сам до адекватно разбиране на Писанието, защото самото то е достатъчно ясно и вярващият има на разположение и Светия Дух. Мартин Лутер счита, че без подкрепата на Светия Дух Писанието би останало неразбрано в тъмнина. Жан Калвин пише, че всички могат да намерят в Писанието светлина. Втората хелветска изповед на вярата казва: „Ние се придържаме към това, че тълкуванието на Писанието е ортодоксално и истинско, когато е получено от сравнение и със самите Писания, от естеството на използвания език, обстоятелствата на тяхното написване и разтълкувани въз основа на по-ясни пасажи.“ Писанията на църковните отци и решенията на Вселенските събори се считат за не-боговдъхновени в смисъла, в който е боговдъхновено Писанието, и биха могли да бъдат отхвърлени, въпреки че са ценни за богословието.
В православната традиция Свещеното Писание е част от самата традиция и то се тълкува и разглежда през призмата на източните църковни отци, решенията на първите 7 Вселенски събори и църковното предание. Както и при римо-католицизма, църквата е отговорна да даде правилното тълкувание на Писанието въз основа на Преданието с тази разлика, че никой епископ няма правото да определя веровата истина, без да има решения на Вселенски събори.

Основни направления:

ПРАВОСЛАВИЕ
Първоначално терминът православие възниква като обозначение на "правилното" учение на Църквата, утвърдено на съответните Вселенски или поместни събори. Едва след Великата схизма (разкола между Западната и Източната църква - 1054 година) започва да се употребява като самоназвание на гравитиращите около Константинопол християнски общности. Трябва да се отбележи, че Католическата църква, както и всяка една от древните църкви, също определя себе си като "православна", респективно Православната църква нарича себе си "вселенска", т. е. католическа. Така като самоназвание възникват понятията Католицизъм и Православие, а от тях, с цел допълнително уточняване, произлизат "Римокатолицизъм" и "Източно православие".
След схизмата са правени неколкократни опити за сближение и обединение между западната и източната църква, които поради редица причини са се провалили. След 17 век много православни общости обаче влизат в уния с Ватикана, като запазват обредността си, но до голяма степен приемат католическото вероучение - т. нар. "църкви от източен обред" или разговорно - униати. С течение на времето разривът между двете църкви става все по-дълбок и едва от втората половина на 20 век започват нови опити - ако не за обединение, то поне за сближаване и взаимнополезни контакти

Учение
Православното учение почива върху основата на Свещеното писание, Свещеното предание и решенията на Вселенските събори (за такива то признава първите седем), при тълкуването на чиито постулати се взема предвид учението на т. нар. „Свети отци” и на учителите на Църквата. Основен вероучителен документ е Никейско-Цариградският символ на вярата.
Православието изповядва Един Бог, Троичен по лица (ипостаси – Отец, Син и Свети Дух), които са единосъщни помежду си. Второто лице на Св. Троица – Бог Син, или Словото, се е въплътило и е станало човек в лицето на Иисус Христос Според учението на Православната църква, историческият Иисус Христос е едновременно и Бог, и Човек, като има две природи и две воли – Божествена и човешка. Божията благодат се дава на човеците от Светия Дух посредством тайнствата, които за днешната православна църква са седем. Изповядва се есхатологичното възкресение на мъртвите преди Страшния съд.
Самата Църква се разбира като богочовешки организъм, чиято глава е Бог, а отделните вярващи – различните негови членове.
Отдава се почит на светците, особено към Богородица, която по святост превъзхожда дори най-висшите ангелски чинове. С почитането на светците е свързано иконопочитанието.

Православието и другите християнски конфесии

Православието и ученията до седмия Вселенски събор
Православната догматика (респ. католическата) се развива и формулира в рамките на борбата срещу различни обявени за ереси учения.

Арианство и македонянство
Според учението на арианите Бог Син не е Единосъщен, а подобносъщен на Бог Отец, т. е. на практика не е Бог, а е творение и има същия произход като всички твари. Въпреки намесата на император Константин I Велики, който симпатизира на арианството, това учение е осъдено на Първия Вселенски събор в Никея през 321 година. Като модифицирано арианство, македонянството въвежда идеята за тварния произход на Светия Дух. Това учение е отхвърлено на Втория Вселенски събор (385 г., Константинопол). Православни, католици и почти всички конфесии, възникнали на базата на протестантството, са в общи линии единодушни за постановките на тези два събора.

Несторианство
Несторианството възниква като реакция срещу арианството и изтъква предимно Божественото достойнство на Словото. Поради това несторианите възприемат историческия Иисус като обикновен човек, който само по мистичен начин е свързан с Второто лице на Светата Троица. В тази връзка те наричат Дева Мария (чиято девственост не подлагат на съмнение) „човекородица”. При отхвърлянето на несторианското учение като ерес възниква и понятието Богородица. Така Третият Вселенски събор в Ефес (431 г.) за първи път фиксира догматично култа към майката на Христос. Днес разбирането по този въпрос е общо за католици и православни.

Монофизитство
Монофизитството, макар и да приема Иисус Христос за Богочовек, твърди, че в него е изявена една-единствена природа – Божествената. По-късно монотелитството поддържа тази теза, като отрича само съществуването на човешка воля у Иисус. Тези две учения са отхвърлени като „неправославни” на Четвъртия Вселенски събор (Халкидон, 451 г.) и на Шестия Вселенски събор (Константинопол, 680-681 г.). В резултат на това от православието отпадат редица древни източни църкви – като Арменската и Коптската, с които в днешно време православните църкви поддържат тесни и приятелски отношения.

Неприемането на решенията на Халкидонския събор от някои църкви се дължи на нелепи грешки при превода. Въпреки това в самостоятелното историческо развитие на тези християнски общности се появяват значителни различия с православието.

Иконоборство
Иконоборството в продължение на десетилетия е господстваща държавна и религиозна идеология в Източната римска империя (8 век). Неговата същност се състои в отричане почитането на светците и съответно на техните изображения (оттам и названието). Учението е определено като ерес по време на Седмия Вселенски събор (Никея, 787 г.) и до Реформацията иконопочитанието е общо за всички християни.

Римокатолицизъм
Римо-католическата църква е най-голямото единично църковно тяло, което включва западната църква с латински обред и източните католически църкви — с общо над 1 милиард кръстени членове. Специлна подгрупа са старокатолиците — католици, откъснали се от римския Папа поради доктринални несъгласия.

Основните различия между православието и католицизма произлизат от времето на политическите спорове между християнския Запад и християнския Изток. Формален повод за разделянето на двете най-големи за времето си църковни общности става т. нар. спор около „филиокве” ( на латински Fillioque – от Сина). В западната църква с течение на вековете става все по-популярно нововъведението към Символа на вярата на тази дума, с която се обозначава, че Светият Дух изхожда не само от Бог Отец, но и от Бог Син. Поправката се споменава за първи път в средата на 6 век от Исидор Севилски и дълго време не е повод за разногласия. Въпреки по-късните интерпретации и от двете спорещи страни, всъщност основният аргумент от православието в рамките на спора е, че Символът не може да бъде променян без решение на Вселенски събор. По-късно православието обвинява католицизма в субординация, в случая – принизяване на божественото достойнство на Светия Дух, а от своя страна католицизмът отвръща, че православието принизява ролята на Бог Син. В днешно време дискусиите по този проблем са редки и се водят изключително на специализирано богословско ниво.

Отново на богословско ниво съществува и разлика в тълкуването на първородния грях и свързаните с тази проблематика тайнства. Докато според католицизма всяко тайнство действа от само себе си, то православната гледна точка включва човешкото усърдие като фактор изпълненото тайнство да стане действено.
Основни дискусионни моменти между православието и католицизма са късните нововъведения, направени от Ватикана – догматите за непорочното зачатие на Богородица (т.е. че тя е зачената непорочно подобно на Иисус Христос) и догмата за върховенството и непогрешимостта на Папата (когато говори ex cathedra, т.е. от името на Църквата). Последното като цяло е несъвместимо с православната еклезиология.
Различните външни отлики в култа, календара, богослужението, начина на оформяне на църковния живот и др. имат формален характер и не биха могли да бъдат повод за дискусии.

Протестантство
Множество групи като: Англикани (преход между католицизма и традиционното протестантство, понякога разглеждани и като подразделение на протестантството), лутерани, реформирани/презвитериани, баптисти, методисти, адвентисти от седмия ден, назаряни, анабаптисти и петдесятници. Най-старите протестантски деноминации, отделени от римо-католиците през 16 век след Протестантската реформация, се разделят на още няколко след нея. Точният брой на протестантите не е сигурен, отчасти поради трудността да се определи коя деноминация попада в тази категория, но изглежда,, че протестантизмът е второто по големина направление по брой членове (след римо-католицизма) в световен мащаб. В сравнение с католицизма протестантството стои по-далеч от православието. Допирните черти са свързани с нововъведенията в католическата догматика (най-вече в частта за непоргешимостта на Папата). Православието отхвърля реформаторските тенденции на протестантството за непочитане на светците и иконите, съкращаването на броя на тайнствата (православните църкви не признават тяхното извършване в някои от протестантските общности), идеята за спасение само чрез вяра, опростяването на богослужението, неприемането авторитета на древните църковни писатели.
Въпреки тези различия православните църкви водят диалог с основните протестантски в рамките на Световния съвет на църквите.

Някои специфики на култа

·         Православната йерархия има три степени на свещенослужителите – дякон, презвитер и епископ с вътрешни разновидности между тях. Характерно е, че епископ може да стане само лице, което е дало монашески обет, докато дякон и свещеник може да стане всяко светско лице, отговарящо на определени изисквания.

·         Църковният календар в различните православни църкви често не съвпада, дори в случаите, когато става дума за общности, придържащи се към един и същ календарен стил.

·         Съществуват редица регионални култови особености – например, при православните народи, намирали се продължително време под османско влияние, съществува така нареченото хаджийство – поклонение на Гроба Господен, което е заемка от ислямските традиции (хадж) и изповядващите исляма, с които тези православни дълго време са съжителствали. Налице са разлики в местните традиции що се отнася до подходящото поведение в храмовете – например, в Русия жените не могат да влязат в храма с панталон или с непокрита глава.

Ереси, секти, разколи и учения, възникнали на базата на православието
Основните ереси, някои от тях превърнали се в трайни секти, възникват през 17 век в Русия като реакция срещу църковните реформи, осъществени от патриарх Никон. Появява се т. нар. старообрядчество с многобройни разновидности.
На базата на православието по-късно се раждат и редица учения, по-скоро философски, отколкото религиозни, които в един или друг период имат силно влияние, например „толстоизмът”.
В голяма част от историята си Православната църква търпи различни разколи и схизми, при които обаче се запазва единството в религиозните възгледи и се прекратява само църковното общение. Причините за това обикновено са политически – например, при учредяването на Българската екзархия, отделянето на Руската задгранична църква след 1918 година, църковните разколи през 90-те години на 20 век в България, Естония, Украйна и др. понякога това става и по други формални причини – появата на „старокалендарците” след възвръщането на старите дати в църковния календар и т. н.

Символи или изповеди на вярата
Символите или изповедите на вярата са кратки доктринални изявления, които първоначално се използват като кръщелни формули и по-късно се доразработват през епохата на христологичните дебати през четвърти и пети век. Един от най-ранните символи е апостолският символ на вярата (въпреки че не е написан от апостолите.)
В отговор на арианството възниква Никео-Цариградският символ на вярата, формулиран на съборите в Никея и Константинопол през 325 и 381 година. Той е одобрен като общохристиянски на събора в Ефес през 431 година.
Оригиналният символ не съдържа фразата „и Сина“, клаузата „филиокве“ относно произхода на Светия Дух и от сина (тази клауза не се приема от Източно-православната църква).
Халкидонската изповед възниква в Халкидон (днешна Турция) през 451 година (и не се приема от ориенталските православни църкви, наречени до-халкидонски), разглеждаща две природи на Христос — божествена и човешка. И двете природи са пълни и не се смесват, въпреки че са съчетани в една личност.
В западната църква атанасиевата изповед има същия авторитет като никейската и халкидонската: „Покланяме се на един Бог в Триединство и Триединство в Единство, като нито сливаме лицата, нито разделяме естеството“.
Повечето протестанти приемат тези символи. Някои протестантски традиции вярват в триединството на Бога, без да използват изповедите.

Символ на вярата

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан. И възкръсна в третия ден, според Писанията. И възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците, в едната, света, съборна и апостолска Църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите. И живот в бъдещия век! Амин.

Есхатология и живот след смъртта
Есхатология: Учение за края на света или отделния човек, засягащо Страшния съд, възкресението и задгробния живот; вярващите ще бъдат спасени едва след настъпването на края на този свят.

Поклонение и практики в християнството

Тайнства
Тайнството е свещенодействие в християнството, при което вярващият приема благодатните дарове на Светия Дух. Тайнствата имат външна, видима, и невидима страна. Към външната страна се отнасят строго определените молитви и външни знаци, с които извършващият тайнството измолва Божията благодат. Невидимата страна е именно мистичното предаване на тази благодат върху този, спрямо когото се извършва тайнството. Тъкмо в това е съществената разлика между тайнствата и другите свещенодействия – молитви, богослужения, обреди. Външно тайнствата са подобни на тях, но притежават именно невидимата страна, която ги издига на по-високо ниво.

В Християнството са признати седем тайнства:

1. Кръщение
2. Миропомазание
3. Покаяние - изповед
4. Причащение (евхаристия)
5. Венчание (брак)
6. Свещенство (хиротония)
7. Елеосвещение (маслосвет)

Лутераните признават само Кръщението и Причастието; Англиканите — Кръщение, Причастие и Брак.