Представям ви един мой материал от края на 2006 год. - "Истинската история зад "Kingdom of Heaven". Надявам се да ви хареса:

Истинският Балиан д'Ибелин бил богат благородник в Йерусалимското кралство през 12-ти век. Неговата фамилия била една от най-влиятелните в кралството, макар че произхождала от малкия градец Ибелин в планините на Юдея. Балиан владеел Наблус - хубав град, столица на плодородната провинция Самария, която се намирала точно между Йерусалим и Галилея. Той се оженил за вдовицата на крал Амори - византийката Мария Антиохийска, а не за "принцеса Сибил" от филма, която до смъртта си е предано влюбена в Ги дьо Люзинян (също герой от филма). "Прокаженият крал", чиято сестра е Сибил, е Бодуен IV (1172-1185), крал на Йерусалим и син на Амори. Той бил мъдър владетел, способен военачалник (в битката при Монжизар с 3000 човека избива 20 000 сарацини на Саладин), но се разболял от проказа още на 16-годишна възраст. Това го обрекло на ранна смърт и превърнало сестра му Сибил в главен претендент за короната на Йерусалим. Нейният първи съпруг бил монфератският маркиз Гийом, но той умрял още на следващата година. Тогава тя се запознала с младия благородник от френската област Поату Ги, който току що бил пристигнал в Ориента заедно с брат си Амори. Ги, така да се каже, я "свалил", защото макар и да принадлежал към голям и известен род (Люзинян), нямал почти нищо освен доспехите, конете и оръженосците си. Двамата се оженили и Ги станал за начало граф на Яфа и Аскалон (това е около Тел Авив в съвременен Израел). 

По-интересна е историята на Рено дьо Шатийон (белобрадият изверг от филма), бивш княз на Антиохия и барон на Крак дьо Моав и Монреал (днешна Йордания). Той ненавижда сарацините и има основания за това, след като прекарва 16 години в затворите на сирийския град Алепо. Подобно на Ги дьо Люзинян, Рено пристига в Сирия без пукнат грош и на следващата година вече е княз на Антиохия На по-следващата атакува гръцкия остров Кипър и го ограбва изцяло. Наказан е от Мануил Комнин, византийския император, като бос и с въже на шията води коня му по улиците на столицата си Антиохия. След това му е простено и Рено воюва известно време в Сирия, но пада в плен на султан Нуреддин, който нарежда да го хвърлят в тъмница в Алепо, на около 40 км от Антиохия. В тази тъмница Рено лежи 16 години, през които не се намира кой да плати откупа, искан от Нуреддин. Вероятно точно тук кумулира омразата му към сарацините, които го пускат привидно състарен чак към 1176 г. Но той скоро демонстрира неизтощимата си енергия, необузданост и жажда за плячка. Чрез женитбата си за наследницата на Крак дьо Моав той придобива ново владение, дори по-обширно от предишното му- обхващащо почти цялата площ на днешна Йордания (м/у Саудитска Арабия и Израел). И нещо по-важно - през владенията на Рено преминава пътят, който свързва азиатските с африканските сарацини. Все едно да дадеш на гладен хищник кървав къс месо. Баронът въобще не прощава на търговските кервани, които минават оттам. Жадни за плячка, местните арабски бедуини се съюзяват с него, а той вероятно привлича наемници и доброволци от Йерусалимското кралство, за да формира немалка армия, с която да плячкосва каквото му падне. Понякога навлиза дълбоко в площта на Арабия, яздейки със своите бедуински приятели. От времето на Мохамед никой християнин не е осквернявал покоя на исляма в Арабия, но сега рижавият френски барон нахълтва в оазисите, подпалва джамиите, изколва бойците и отвлича останалите като роби. Върхът на наглостта му е пускането на пиратска флота в Червено море, което е спокоен център на търговията на Египет с Изтока и свещеното поклонение на мюсюлманите към Мека от поне три века. Акцията на франките е пълна изненада за Саладин, за няколко седмици те разграбват и потапят десетки кораби в Червено море! Шокът още по-голям, защото, подобно на федаини, франките търсят Мека, където никой християнин не е стъпвал. Рено дьо Шатийон се заканва, че ще превземе и опустоши Свещения град на исляма. Неговата флотилия дебаркира недалеч от Медина, но е изненадана от корабите на Саладин, които той изпраща от Египет. В ожесточен бой франките са разбити, корабите са им изгорени, а на пленниците са им извадени очите, за да не могат никога повече да намерят пътя към Свещените места на Исляма. Рено обаче не е сред тях....И продължава с грабежите си. Саладин се опитва да завладее пустинното му владение, но стените на Монреал и Крак дьо Моав устояват на всички пристъпи. Така владенията на Рено фактически стоят точно по средата на държавата на Саладин, която се простира от Либия до Северен Ирак и парализират връзката между частите й...

Междувременно Прокаженият крал все повече и повече грохвал, изтощен от страшната си болест, и зет му Ги вече нямал търпение да го наследи. Бодуен поискал от него да му даде за резиденция град Яфа, който самият той му бил отстъпил преди няколко години, защото климатът там бил по-добър за болежките му. Люзинян и Сибила му отказали и в гнева си Бодуен даже атакувал стените на крепостите им Яфа и Аскалон. Не успял да ги превземе и отправил молба към господарите на Запада да изберат нов владетел на кралство Йерусалим, като отнел правата на Люзинян върху престола. Не минало дълго време и проказата довършила краля, който бил само на 27 години, но за краткия си живот доказал, че рицарските идеали не са мъртви и нямало християнин, който да не съжалява за смъртта му.

Наследил го синът на Сибила и маркиз Гийом дьо Монфера - мъничкият Бодуен, който преживял само година и се споминал (детската смъртност през Средновековието най-често надвишавала 50-те %). Тогава вместо, според заръката на Бодуен, да се обърнат към господарите на Запада, Ги дьо Люзинян, жена му, Рено дьо Шатийон, патриархът на Йерусалим и Великият Магистър Жерар дьо Ридфор извършили преврат и коронясали Ги с короната на Йерусалим. Хоспиталиерите и Балиан д'Ибелин отначало се възпротивили, но после в името на мира в кралството се съгласили с избора на пуатевинеца. Графът на Триполи Реймон обаче заел открито враждебна позиция към новия крал и отказал да го признае за господар. А Реймон бил най-богатият барон в кралството, териториите, които владеел, били по-големи от тези на краля и войската му била по-многобройна. Но Ги не се притеснявал от него, тъй като могъщата военна сила на Ордена на Тамплиерите стояла зад гърба му. Това се дължало на старата вражда между великия магистър Жерар дьо Ридфор и графа на Триполи. Преди да приеме монашески обет и да стане Тамплиер, Жерар бил дошъл от Франция в Ориента, подобно на Рено, без нищо друго освен благородния си произход, меча на колана и надеждата да се ожени за някоя богата наследничка. Такава скоро се намерила - баща й бил барон на богатия град Бутрон в Тивериада. Настойник й бил същият този Реймон, графът на Триполи. Жерар и мадмоазел дьо Бутрон скоро се влюбили, но Реймон предпочел да даде повереничката си на богат пизански търговец, който за това му платил със злато, колкото тежала избраничката му. Жерар останал "на сухо", тъй като нямал пари, и никога не забравил за случая, заричайки се да отмъсти на графа.
Жерар станал Велик Магистър на Ордена на Храма малко преди Ги дьо Люзинян да седне на престола в Йерусалим. Може да се каже, че той (заедно с Рено дьо Шатийон) е "ръката", която насочила политиката на кралството към война с държавата на Салах-ад-Дин. В това отношение той просто следвал традиционната политика на своя Орден, която принципно била против каквото и да е съглашателство с мюсюлманите. Немалка вина имал и триполитанския граф Реймон, който в гнева си против "превратаджиите" се обърнал за помощ към Саладин. Последният, разбира се, само чакал повод да се намеси във вътрешните работи на Йерусалим и веднага откликнал на молбата му, като отначало изпратил неголяма спомагателна част за гарнизон в Тивериада - град-столица на областта Галилея, която принадлежала на съпругата на Реймон - графиня Ешив. Малко по-късно армия от 7 000 мохамедански конници пристигнала на границите на Галилея и поискала позволение от Реймон да опустоши земите на враговете му. Графът приел, но както изглежда, християнската му съвест го глождела и той позволил на сарацините да проведат набег в земите на юг от неговите владения, който да продължи само един ден. Освен това разпратил вестоносци да предупреди населението да се скрие в крепостите.
По ирония на съдбата в същия този ден, в който воините на Саладин нахлули в земите на християните, от Йерусалим потеглила делегация от благородници, която щяла да увещава Реймон да сключи мир с новия крал в името на доброто на кралството. В тази делегация влизал и Балиан д'Ибелин, но той закъснял да се присъедини към основната колона, предвождана от Великите Магистри на Тамплиерите и Хоспиталиерите Жерар дьо Ридфор и Роже де Мулен и както се оказало, имал късмет!
Рицарите се придвижвали небрежно, когато изведнъж забелязали отдалече армията на сарацините и опустошенията, причинени от тях. Това им подействало като шок и дръзко предизвикателство посред собствените им земи. Те не знаели броя на мохамеданските бойци, но Жерар дьо Ридфор предложил незабавно да ги атакуват. Когато Роже де Мулен му отговорил, че са твърде малко, той му съобщил, че в близкия замък Како има гарнизон от около стотина Тамплиери, които щели да се присъединят към тях. Набързо изпратили вестоносци и до рицарите от Назарет, който също бил наблизо, за да дойдат на помощ. Така за няколко часа се събрали около 150 рицари и вероятно 300 сержанти - една немалка бойна сила, която обаче била крайно недостатъчна, за да се справи с конниците на Саладин. Рицарите обаче не знаели това и се отправили срещу тях със справедливото възмущение на хора, които защитават родната си земя.
Великите Магистри изненадали сарацините при извора на Кресон (Сафория). Първоначално те се стреснали като видяли колко много са всъщност неверниците; Роже дьо Мулен и младият русокос Командор на Тамплиерите изказват мнение, че трябва да се оттеглят и да се затворят в някой замък. Жерар дьо Ридфор обаче ги насъскал, като обидил подчинения си Командор, че "твърде много се грижи за красивите си руси къдрици и го е страх да не ги изцапа със сарацинска кръв" или нещо от сорта. Рицарите се обидили (както е известно, те са били може би най докачливите хора, съществували някога в света), свели копията и атакували сарацинската армия, която по брой ги надвишавала в съотношение 15:1.
Изходът от сражението бил логичен - кръстоносците били изклани до крак! Загинал Великият Магистър на Хоспиталиерите Роже де Мулен, красивата русокоса глава на младия Тамплиерски Командор била отсечена и побита на кол (той се сражавал най-храбро от всички). От полесражението се спасили само трима рицари и един от тях бил именно Жерар дьо Ридфор! 
Така край Сафория загинал "цветът на рицарството". Шокиран от клането, граф Реймон веднага скъсал отношенията си със Саладин и му изпратил обратно гарнизона от Тивериада. После побързал да признае за крал Ги дьо Люзинян. И кралят, и графът пристъпили към събиране на войските си, за сборен пункт на които бил определен злополучният извор на Сафория (Кресон).
Междувременно пропуснах да спомена, че не някой друг, а именно Рено дьо Шатийон става главната причина за войната, довела до фаталния край на "Небесното царство". В края на 1186 или началото на 1187 г. той напада един огромен и солидно охраняван керван, който се движи от Кайро към Дамаск, и го пленява. Във филма беше показано как тогава Рено залавя сестрата на Саладин и я убива, но това може и да е само легенда. Във всеки случай след това Саладин дава обет да убие Рено, веднага щом това му се отдаде.
В Сафория през юни 1187 г. се събира голяма армия, немалка част от нея са Рицари Тамплиери и Тамплиерски наемници, на които Жерар дьо Ридфор плаща със съкровището, което му е предоставено от английския крал Хенри Втори. Саладин нахлува през река Йордан, обсаждайки Тивериада, която се отбранява от съпругата на граф Реймон - Ешив. Макар че собствената му жена е заплашена, графът съветва краля да не насочва армията в пустинните местности между Тивериада и Сафория, а да остави сарацините първи да атакуват; подобна тактика вече е имала успех малко по-рано, но Жерар дьо Ридфор за пореден път си показва рогата! Явно воден от старата си злоба към Реймон, той влиза посред нощ в палатката на краля и възбудено му доказва, че подбудите на триполитанския граф са такива, че Ги да излезе страхливец, тъй като го е шубе да се насочи против Саладин. Честолюбивият французин се "връзва" и на сутринта кръстоносната армия е на път. (В случая наистина е "кръстоносна", защото с армията пътува и "Светият Кръст", на който бил разпнат Христос. Охраната му и носачите му са отново от Ордена на Тамплиерите !).
Саладин с ловка маневра отрязва пътя на християните към изворите в близост до Хатинските височини и освен това опожарява храсталаците по пътя им. Жегата е ужасна и рицарите се "пържат" в металните си брони. Накрая всички се втурват към водата без да се съобразяват с каквито и да било стратегии. Ето тази битка не беше показана въобще в "Небесно царство", а точно тя е най-важната! Сражението е свръх ожесточено, кръстоносците поначало са били настроени за победа и се бият отчаяно и до смърт. Повечето от пехотинците им обаче хвърлят оръжието и се предават за капчица вода. Рицарите предприемат две атаки, в които "смилат" сарацините, но не успяват да им нанесат решаващ удар, а конете им изнемогват от жажда. В битката, противно на това, което показа филмът, участва и Балиан д'Ибелин. Той, заедно с приятелите си граф Реймон и Рено от Сидон, начело на силен отряд успява да пробие обръча на сарацините и да избяга, но зад тях обръчът се затваря, обграждайки Тамплиерския корпус и кралската гвардия. Изпаднали в безизходица, рицарите хвърлят оръжието - в плен падат почти всички Тамплиери, самият крал, Рено дьо Шатийон и сума ти други барони, а "Истинният кръст" на Христа пада в ръцете на Саладин. 
Султанът не се лишава от удоволствието лично да обезглави Рено дьо Шатийон, а неговата съдба споделят и всички заловени Тамплиери, Хоспиталиери и туркопули (турци, които се бият на християнска страна). Неизвестно защо Жерар дьо Ридфор е пощаден!!! А към краля и останалите барони Саладин се отнася любезно; той изобщо е бил доста "рицарски" настроен и благороден владетел.
За обсадата на Йерусалим, показана във филма - това наистина е най-големият подвиг на Балиан от Ибелин. След Хатин рицарят иска да стигне до Йерусалим, за да прибере жена си (голяма любов ще да е било между него и византийската принцеса - не Сибил!), но сарацинската армия му прегражда пътя. Тогава Балиан полага клетва пред Саладин да не остава в Града, след като вземе съпругата си, а примерно да отпътува на Запад. Когато пристига там обаче, местните християни със сълзи започват да го умоляват да остане при тях, за да ги спаси от сарацините. Патриарх Хераклий осовбождава Балиан от клетвата му и той приема да застане начело на защитата. Въоръжава малцината останали рицари, синовете им, младите граждани и нарежда да се секат монети, все едно нищо не е станало! Един приближаващ се мюсюлмански отряд е разбит, а Йерусалим се приготвя за отбрана.
За съжаление крепостта на Йерусалим не е нито от най-силните, нито от най-новите...Стените й, въпреки храбростта на защитниците, не могат да устоят на обсадните оръдия на Саладин. В една от стените се появява процеп, който християните не успяват да запълнят, но и мюсюлманите не успяват да влязат вътре...Въпреки това вторите имат по-голям шанс да успеят, защото са по-многобройни, подготвени и въоръжени. Балиан поисква от Саладин "аман" т.е. "пощада" (това е буквалното значение на израза, който присъства и в съвременния български), но султанът му отказва. Саладин има най-кръвожадни намерения, като иска да устрои на християните същото клане, което те са устроили на мюсюлманите 88 години по-рано в Свещения Град. Тогава Балиан го заплашва, че ще убие пленниците, ще срине свещените сгради и ще подпали града, така че султанът ще завладее само димящи руини. Саладин и неговите пълководци склоняват да пуснат християните да си вървят срещу откуп...
Това е краят на "Небесното царство"! Кръстоносците се задържат в Палестина още цял век (до 1291 год.), но след тези събития държавите им никога не възвръщат прежното си величие.

Източник: www.vladislavivanov.blogspot.com